Където още броди очарован духът на странния поет...

За двадасет години живот в емиграция съм пропътувала стотици пъти Германия надлъж и шир, но покрай Тюбинген винаги съм минавала късно нощем и не съм намирала време да се отбия. А ми беше мечта, при това голяма и дългогодишна мечта да видя Кулата на Хьолдерлин, в която той е преживял последните 36 години от живота си – в умопомрачение и разчитащ единствено на милостта на своя почитател, дърводелеца Ернст Цимер. Този благодетел се е грижил десетилетия наред за любимия си поет, без да дочака каквато и да е отплата. Акт, сам по себе си неповторим и твърде труден да се повтори, защото малцина са онези, които ще пренебрегнат собственото си добруване в името на грижата за един толкова продължително болен човек.

Изтощен от дългогодишното ми врънкане и укорно мантруване на името на някакъв си Хьолдерлин, през един ранен летен следобед на 2010 г. съпругът ми най-после усмирява за малко вечното си бързане, като в сън извива волана надясно и подкарва колата по шосето към Тюбинген, съпровождан от моите гръмки благодарствени крясъци. 

Винаги обезумявам, когато се щурам между средновековни сгради, духовни свърталища на разни стари гимназии, ренесансови институции и университети, обсипани като корони с паметни плочи, които свидетелстват за разни знаменитости, посещавали ги през различни периоди от историята. Съпругът ми гледа на тази моя лудост с примирено търпение и дори показва известно съчувствие, когато започна да окайвам България за пропуснатото късно Средновековие и искам да пренеса всичките тези сгради в родината ни... със силата на едничката мисъл само. В такива старинни немски градове българската история превива гръбнака ти като непосилен товар, натежава със своята лекота и отсъствието на големи периоди на градеж и съзидание.

Зарязваме колата в центъра срещу една немалка сума за паркинг. Цяло чудо е, че намираме в самото сърце на града такова място, макар че всеки час трябва да тичаме обратно, за да пълним търбуха на автомата с нови монети. Но дори това не сломява доброто разположение на духа ми. 

Намираме се на място, в което дори камъните говорят: тук е живял  Гьоте при едно кратко посещение в Тюбинген, съобщава високо вдигнат надпис на стената, там Хегел е кръстосвал улиците и е наблюдавал спокойния ход на мътната Некар под мостовете, малко по-нататък Шелинг е бързал в утринния хлад, за да не закъснее за часовете в Латинското училище. И ето, докато чета надписа вляво от вратата му, най-после се натъквам и на паметта за него: търсеният от мен също е посещавал девет години това училище, дори в две от тях са били тук съученици с Шелинг! 

Щастлива намирам знака, оставен ми от Странния поет: че тези улици помнят неговите стъпки, че не съм сбъркала мястото, където мога да открия още някоя невидима следа от него. Не, никого не питам за Кулата, знам, че ще я открия сама.

Търсейки университета, внезапно попадаме в едно негово общежитие, където още живеят студенти. Толкова е старо и запуснато, че ми се струва, че сградата всеки момент ще рухне и ще ни погребе. Особено потискащо е фоайето й, което е нещо като вътрешен двор с вход и изход на две различни улици. Не е ремонтирано скоро и сякаш никога не е било боядисвано. По стената висят всякакви обяви за студентски или културни събития. Озовала съм се в петнадесети век, малко след основаването на университета през 1477 г. от Еберхард Карл, и кръстен днес на основателя си. 

Чувствам се като във филм на ужасите, сякаш всеки момент от ъглите ще изпълзят истинските притежатели на това място и ще ни пипнат за гушите като нежелани досадници. 

Излизаме навън и летният ден ни обгръща с прелестта си. Младежи седят по стълбите на отсрещната сграда и пият наливна бира. В късното лято на август те постепенно се завръщат от широкия свят в тесните си студентски квартири и отново стават жители на този призрачен град.

Поглеждам ги завистливо и замечтавам на глас, че като измислят хапче за връщане в младостта, ще се върна тук и ще стана студентка в този университет. Ще запиша мечтата на младостта ми: биология, и след това ще синтезирам хапче за вечен живот. Защото и университетът в Хайделберг също е обект на мечтата ми, а и Сорбоната... Вечер ще се срещам на чаша бира с колеги – откриватели на вечни двигатели и причудливи галактики – тъкмо тук, в съседното още празно заведение, където масите са събрани в дълги редици, навярно в очакване на вечно празнуващите студенти и преподавателите им.

Мъжът ми промърморва нещо за гладната кокошка и просото, но аз произнасям едно твърдо “я млък!” и продължавам да мечтая, докато се спускам към един от мостовете на Некар.

В следващия момент я съзирам: Кулата на Хьолдерлин! Не бих могла да я сбъркам с никоя друга сграда на света, тя е единствена и неповторима!