Да си призная, около година се колебах дали изобщо да се захващам с нещо подобно като личен блог. Форумното общуване ме убеди, че в интернет не трябва да се общува. Губене на време, нерви и полезна енергия.

От друга страна, започнах  да се улавям, че в моменти на тъга по родината или на мъка по напуснали ни приятели, все по-често прибягвам до услугите на интернет, за да си набавя части от пропуснато българско минало или да се върна в някой носталгичен миг, когато даден приятел е бил още от светлата страна на битието. Например, отивам да гледам чрез някоя камера улиците на родния си град Бургас. Или се изгубвам из дневниците на Владимир Свинтила, датиращи някъде от 1990 г. Времето, по което аз емигрирах и престанах да се срещам с него. Или пък се зачитам в статията на този или онзи критик за някой вече напуснал ме приятел от писателската гилдия, за да узная нещо повече за живота му, когато мен вече ме е нямало в страната и в неговия живот.

Набавям си минало, с една дума, сякаш съм човек, преживял загуба на паметта след тежка катастрофа. Понякога емиграцията също има последиците на катастрофа, придружена със загуба на паметта. Родова памет.

И съм благодарна, че мога да узная какво е правил например Владо Свинтила след 1990 г., какви мисли и проблеми са го вълнували. Неща, които иначе са обречени на забрава и изчезване.

Илюзия е, че интернет направи от света едно голямо село. Вярно е, че вече можем да обменяме мисли през големи разстояния, но това е за сметка на ограбеното ни лично общуване. Втурнахме се към толкова различни точки на земното кълбо през отворените врати на света, че шансът отново да се съберем на едно място стана минимален. Всъщност, Земята е една твърде голяма планета и любовта ни още не е така силна, че да преодолява нейните разстояния.

Изгубихме се.

А един ден идва ред на Вселената. Там ще се изгубим още повече.

Дневниците са начин да се намерим отново през пропастите. Обхваща ме суеверен страх, че липсата на време ще доведе и това ми начинание до бърза ентропийна смърт.

Но поне един опит си струва.

Наталия Андреева